С още неизстинало мастило, в ръцете ми се появи новата книга "Годподар и ратай". Имах честта и възможността да съм един от първите прочели я. А това е нещо неестествено за мен, понеже съм почти винаги откривател на топлата вода, но това е друга тема.
Книгата някога е издавана на български, но преди век. Така че спокойно може да се каже, че е нова за българския читател. Преводът със сигурност е най-новият. Не съм чел предишния, но убедително мога да кажа, че осъвременяването на Толстой е нещо съвсем правилно. Езикът на творбата е приятен, лек и спокоен. Книгата се чете на един дъх, за което може би помага не особено големият й размер.
Лев Толстой разказва за един богаташ и неговия ратай. Двамата тръгват на път в зимна вечер. Загубват се. Повече няма да ви разказвам, но няма как да не спомена, че на моменти се замислих, че Толстой (може съвсем съзнателно или пък не), прави препратка и по особено странен начин сравнява богаташът Василий Андреевич и ратаят Никита с Богаташът и Бедният Лазар от притчата на Христос в Евангелието. Богаташът, със своите пари, имоти и много богатства, който изведнъж се изправя пред смъртта и бедният, който знае, че така или иначе ще умре.
Осланянето на Божията воля също е особено интересно. Василий Андреевич е епитроп, настоятел в местния селки храм. Той държи хазната и продава свещите. Никита пък няма нищо общо с тези постове. Но последният е толкова предан на вярата си, че единственото, което желае през живота си е да умре - държащ свещица пред домашната икона. Метаноята обаче, която настъпва в душата на богатият землевладец Василий Андреевич променя цялата новела и то в самия й край. Интерес може да събути и отношението на хората към смъртта. Можем да разделим човека на два основни вида - първият знае, че ще умре, а вторият не желае и да си го помисли.
Абстрахирайте се от това, че Толстой сам по себе си е достатъчно спорна личност и се фокусирайте върху тази творба, в която дори съвсем за кратко присъства кубратовият пример с единството и пръчките.
И накрая ви предлагам само една малка мисъл за размисъл: "Е, свидно е да напускаш удобното, с което си свикнал. Да, ама какво да се прави и към новото трябва да се привиква".
Ангел Карадаков