Няма да ви лъжа тази книга ме потресе. В нея героят работи в пункт за преработване на стара хартия. Пресова ги с хидравлична преса. Мачка книги, унищожава автори, убива герои... и то вече 35 години.
Интересното е, че почти всяка глава от книгата започна точно по този начин. Натякването на тези 35 години е като удар. Защото Хантя (така се казва главният герой) работи в този пункт за книги и за преработване на стара хартия всеки ден. За всичките тези години обаче той не само не е намразил книгите, но точно обратното - превърнал е дома си в храм на книгата. В своеобразна библиотека или пък скривалище за спасените жертви от гилотината. От онази страшна машина, за която сам той казва, че вече не чува как смачква хартията, а как троши кости.
На моменти Храбал (авторът на книгата) излиза от съзнанието на Хантя, понякога пък нарочно влиза в него. Най-странното е като се смесят реалностите в едно - тази на човека и онази на епохата срещу него. Защото Хантя е последен мохикан. След него идват младите мъже и жени в заводите за пресоване на стара хартия, които имат униформи и никакво отношение към книгата. Най-страшното нещо е да нямаш отношение към книгата.
Винаги съм харесвал книги за книгите, а "Прекалено шумна самота" е точно това. Храбал описва любовта си към книгите. След нея аз ги заобичах повече и наистина възприех събирането на книги като вид мисия. За да не станат и те жертва на някоя ламя. Книгата е малка, чете се бързо, но накрая ще ви остане един сладко-кисел привкус, защото завършекът я прави това, което е.
Препоръчвам ви я, защото с нея ще заобичате книгите повече. Точно като мен.
Тук може да прочетете извадка от книгата - Прекалено шумна самота.
Ангел Карадаков
Интересното е, че почти всяка глава от книгата започна точно по този начин. Натякването на тези 35 години е като удар. Защото Хантя (така се казва главният герой) работи в този пункт за книги и за преработване на стара хартия всеки ден. За всичките тези години обаче той не само не е намразил книгите, но точно обратното - превърнал е дома си в храм на книгата. В своеобразна библиотека или пък скривалище за спасените жертви от гилотината. От онази страшна машина, за която сам той казва, че вече не чува как смачква хартията, а как троши кости.
На моменти Храбал (авторът на книгата) излиза от съзнанието на Хантя, понякога пък нарочно влиза в него. Най-странното е като се смесят реалностите в едно - тази на човека и онази на епохата срещу него. Защото Хантя е последен мохикан. След него идват младите мъже и жени в заводите за пресоване на стара хартия, които имат униформи и никакво отношение към книгата. Най-страшното нещо е да нямаш отношение към книгата.
Винаги съм харесвал книги за книгите, а "Прекалено шумна самота" е точно това. Храбал описва любовта си към книгите. След нея аз ги заобичах повече и наистина възприех събирането на книги като вид мисия. За да не станат и те жертва на някоя ламя. Книгата е малка, чете се бързо, но накрая ще ви остане един сладко-кисел привкус, защото завършекът я прави това, което е.
Препоръчвам ви я, защото с нея ще заобичате книгите повече. Точно като мен.
Тук може да прочетете извадка от книгата - Прекалено шумна самота.
Ангел Карадаков